532. Всеки може да узнае, че мислите вървят подир намеренията, или отиват натам, накъдето човекът ги отправя; мисленето е вътрешното зрение на човека и се държи така, както външното зрение се обръща към онова и остава при онова, върху което човекът насочва [своето] внимание. Ако вътрешното зрение, или мисленето, е Юрнато към света и пребивава там, оттук следва, че деленето става светско; ако пък мисленето е обърнато към самия човек и неговата почит, то става плътско; ако обаче е насочено към Небето. мисленето става небесно. Значи, ако мисленето е обърнато към Небето, то се издига; обърнато към себе си, то се отвръща от Небето и потъва в телесното; обърнато към света, то също така се отклонява от Небето и се разпростира към онова, което стои пред очите. Любовта на човека създава намерението и определя вътрешното зрение на човека или мисълта като насочена към нейните предмети: любовта към себе си насочва мисълта към себе си и към своето; любовта към света я насочва към светското; любовта към Небето насочва мисълта към небесното. От което може да се узнае в какво състояние се намира вътрешното при човека, присъщо на духа му, щом се познава неговата любов: при онзи, който обича Небето, вътрешното е издигнато към Небето и отворено отгоре; при онзи, който обича света и себе си, вътрешното е затворено отгоре и отворено към външното. Оттук може да се заключи, че ако вътрешното, принадлежащо на духа, е затворено отгоре, човекът повече не може да вижда предметите, които се отнасят до Небето и до Църквата; за него те са в мрак, а онова, което е в мрак, или бива отричано, или не бива разбрано. Ето защо онези, които обичат себе си и света повече от всичко [останало], понеже при тях висшите равнища на духа са затворени, отричат в сърцето си Божиите истини, чак дотам, че дори да говорят за истините по памет, те все пак не ги разбират и гледат на тях така, както гледат на светското и телесното; понеже са такива, те не могат да обърнат душата си към нищо освен към онова, което прониква в тях чрез сетивата на тялото, като само от него изпитват наслада; между всичко това има множество неща, които са грозни, неприлични, кощунствени и престъпни, но от които обаче техните мисли не могат да бъдат отделени, защото в духа им няма влияние на Небето, понеже той, както се каза, е затворен отгоре. Онази насоченост на човека, която определя неговото вътрешно зрение или мислене, всъщност е неговата воля - защото онова, което човекът желае, към него той се и насочва, а онова, към което се насочва, за него той и мисли. Ето защо, ако се насочва към Небето, това определя неговото мислене, а с него и целия му дух, който така се оказва на Небето, като оттам после гледа онова, което принадлежи на света, под себе си, сякаш се намира върху покрива на къща. Ето защо човекът, чиито вътрешни начала, присъщи на духа му, са отворени, може да види злините и лъжите в самия себе си, защото те са под неговата духовна мисъл; обратно, човекът, чиито вътрешни начала не са отворени, не може да види своите злини и лъжи, понеже е в тях, а не е над тях; от това може да се направи извод откъде е мъдростта на човека и откъде е неговото безумие; също и какъв ще бъде човекът след смъртта, когато ще бъде оставен да желае и мисли, а също да действа и разговаря според своите вътрешни начала. Това бе казано, за да се знае какъв е човекът вътрешно, колкото и да изглежда външно сходен с другия.
