Първата дефиниция на думата "любов" на Merriam-Webster е "силна привързаност към друг човек, произтичаща от роднински или лични връзки". Е, да, но "силна привързаност" изглежда малко слаба, а и мотивите могат да бъдат по-благородни от "роднински или лични връзки". Речникът предлага също така "привързаност, основана на възхищение, доброжелателност или общи интереси", "топла привързаност, ентусиазъм или преданост" и "безкористна лоялна и доброжелателна грижа за доброто на другия". Нито едно от тях не отговаря точно на чувството, нали?
И така, какво е мнението на Сведенборг? В новохристиянското богословие любовта се състои в това да станеш едно цяло с другите.
“Отличителният белег на любовта не е да обичаме себе си, а да обичаме другите и да сме обединени с тях чрез любов", пише той в "Божествена любов и мъдрост". "Наистина, същността на всяка любов се крие в единението..."
Това обаче в известен смисъл е само върхът на айсберга: В трудовете на Сведенборг се казва, че любовта - желанието за единение - е действителният източник на цялото съществуване. Любовта е Бог, любовта е животът, любовта е целта на всеки човек, любовта е това, което ни отвежда в рая или ада, любовта е действителният източник на цялата материя и енергия във вселената, любовта е създател на самата реалност.
Как е възможно това? Сведенборг пише, че същността на Бога - действителната субстанция на Бога - е чиста, съвършена, безкрайна любов, желание за единение отвъд всичко, което бихме могли да си представим. Това желание се излива, за да създаде Вселената и реалността, каквато я познаваме, с единствената цел да има с какво да се обединим. И ние, хората, сме това нещо: същества, способни да приемат любов и да я връщат по свой свободен избор.
Това означава, че сме създадени от любов и сме създадени с цел да обичаме. От това следва, че това, което обичаме, това, което желаем, се намира в най-дълбоката ни същност и всъщност е нашият живот, нашата същност - всъщност е това, което сме.
Това води до два очевидни въпроса: 1. Ако сме създадени от Божията любов, защо сме толкова гадни и егоистични? 2. Какво става с нашите мисли и идеи? Нима те не се броят за нещо?
Отговорите на тези въпроси са свързани.
Първо, Бог е трябвало да ни създаде със способността за зло, за да можем да бъдем свободни, защото ако не бяхме свободни, тогава изборът да приемем и върнем любовта Му нямаше да бъде избор и щеше да бъде безсмислен. На по-дълбоко ниво Бог е съвършенство и ако беше създал нещо съвършено, то просто щеше да е повече от Него и Той щеше да обича Себе Си. Така че ние трябва да сме несъвършени, но със способността да избираме любовта.
Тази способност за избор всъщност е отговорът на втория въпрос. Нашата способност да мислим и да знаем може да бъде отделена от любовта ни, което означава, че можем да знаем, че нещо е правилно, дори и да противоречи на желанията ни. Можем да използваме тази способност, за да принудим себе си да изберем това, което е правилно, и да помолим Бога действително да промени това, което обичаме, за да го направи добро. Ако сме усърдни и искрени, Бог наистина ще промени любовта ни в хода на живота ни. По времето, когато сме готови за небето, ние живеем в искрена любов към другите хора и към Господ, а оттам и в любов към правенето на добри неща за другите. В този момент ние всъщност сме в истинска свобода, защото това, което искаме, е напълно съгласувано с това, което знаем, че е правилно, и всъщност можем да правим това, което искаме.
От друга страна, ако откажем да участваме в този процес, ако откажем да видим какво е правилно, ако откажем да положим усилия да направим това, което е правилно, и ако откажем Божието желание да променим това, което обичаме, ще се озовем в ада заедно с други, които обичат само себе си.
Това създава интересен и важен въпрос, който всички можем да си зададем: Какво обичаме дълбоко в себе си? Добре ли е? Готови ли сме да го отворим за Бога и да Го помолим да го промени?
