Всеки вярва в нещо.
Познавате ли атеисти? Те може и да не вярват в Бог, но вярват в някои неща. Освен ако не са пълни празноглавци, те вярват, че някои неща са "добри", а други - "лоши". Те може да са мили, продуктивни, креативни и щедри - явно ценят тези поведения. Дори да са егоцентрични, вероятно вярват, че за тях е "добре" да не са прекалено гладни, прекалено студени, прекалено отегчени или прекалено бедни. Може би вярват също, че е "добре" и другите хора да не са прекалено гладни. Може би те смятат, че войната е "лоша". Или че е "лошо" да се крадат неща. Или всякакви други неща.
Но понятията "добро" и "лошо" могат да бъдат произволни. Кой казва, че това е добро? Един човек? За кого се предполага, че е добро? За този човек? За неговите приятели? За цялото общество?
Можете да се опитате да изтъкнете аргумента, че "хората имат право на своите убеждения", но това не е много добре. Ами ако този човек смята, че е нормално да разруши къщата ви? Или да убие семейството ви? Или да открадне колата ви?
И тогава, докато търсите по-добри правила, може да си помислите: "Ами, нека да бъдем демократични. Нека управлява мнозинството - то може да решава кое е добро и кое е зло." Но и това не се получава добре. Какво ще стане, ако мнозинството гласува за Хитлер на власт? Това прави ли неговите решения добри? Е... не.
Така че може да си помислите: "Добре, тогава какво ще кажете за някакво друго правило, като например най-голямото благо за най-голям брой хора?" Някакъв начин да се изчисли общото щастие? В "Моралният философ и моралният живот" Уилям Джеймс очертава (и отхвърля!) един възможен сценарий:
"... милиони хора, които са постоянно щастливи при едно просто условие, че една изгубена душа в далечния край на света ще води живот на самотни мъки, какво друго освен скептична и независима емоция може да ни накара да почувстваме веднага, дори и да се появи импулс в нас да се захванем с така предложеното щастие, колко отвратително нещо би било насладата от него, когато съзнателно се приеме като плод на такава сделка?"
Фьодор Достоевски в "Братя Карамазови" отправя почти същото предизвикателство. Иван Карамазов разговаря с по-малкия си брат Альоша:
"Представете си, че създавате тъканта на човешката съдба с цел да направите хората щастливи в края на краищата, да им дадете мир и покой най-накрая, но че е необходимо и неизбежно да измъчвате до смърт само едно мъничко същество - това бебе, което бие гърдите си с юмрук, например - и да основете тази постройка върху неговите неизплакани сълзи, бихте ли се съгласили да бъдете архитект при тези условия? Кажи ми и кажи истината."
"Не, не бих се съгласил - каза Альоша тихо."
Альоша беше прав. Формулировката за "най-голямото добро" не седи добре. Как тогава атеистите решават как да се държат? Какво според тях е "правилно" или "неправилно"? Или "по-добро" или "по-лошо"? Как изобщо могат да използват тези термини? Те предполагат по-висш, по-дълбок стандарт - някаква всеобхватна цел.
Веднага щом се отдалечите от мисълта, че поведението може да бъде случайно, без значение и абсолютно всичко е позволено, вие имате система от убеждения. Имате някакви ценности - някакви стандарти. Те може да са наистина мъгляви, неоформени, зле обосновани, егоистични... но са убеждения и ценности и вие изграждате живота си около тях.
И какво от това? Ами ако приемете аргумента, че имате убеждения в някакви стандарти на поведение и имате някакви ценности, тогава е доста вероятно да е наистина важно да ги избирате внимателно. По време на процеса си през 399 г. пр.н.е. Сократ казва: "Неизпитаният живот не си струва да се живее".
А какво е казал Исус? "Но търсете първо Божието царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави." (Матей 6:33)
В Библията има текст, който милиарди хора са възприемали като свещен в продължение на хиляди години. Това само по себе си не я прави правилна; милиарди хора могат да грешат. Но може би го препоръчва на вашето внимание! Исус каза и това: "Търсете и ще намерите. Почукайте, и ще ви се отвори." (Матей 7:7)
